това по повод, че Биби днес зачепка за пореден път старата колкото света тема за изневярата (и естествено провокира доста интересна дискусия). някъде по средата на обмена на мнения се стигна до формулата „признат грях – половин грях“. застъпниците на тезата, естествено, бяха повечко, но аз винаги съм била на мнение, че ако си сгафил е по-добре да го понесеш като мъж (дори и да нямаш топки), вместо допълнително да караш половинката и околния целокупен народ да страда от тъпотиите ти.
въпроса с признаването на греховете като цяло е силно спорен. първо, зависи за какъв грях става въпрос и второ, когато го споделиш с някого на теб вярно ти олеква наполовина, ама понеже съществуват разни неща като физическа и емоционална ентропия и нищо не се губи просто така на другия му става една твоя половина по-тежко.
въпреки че, след като (метафорично и буквално) си нагазил в лайната, едва ли ще мислиш за етичното и моралното решение на ситуацията де..
да простиш изневярата (в каквато и форма да е тя) или не е въпрос на много неща. най-вече на едно определено смирение, което според мен често граничи с глупост.
на какво обаче, е въпрос това да си я признаеш?
